23 март 2017
търси:   в новини в Amazon в Google

Държави
Всички държави
България
Австралия
Австрия
Албания
Великобритания
Германия
Гърция
Израел
Индонезия
Ирландия
Испания
Италия
Канада
Китай
Македония
Мексико
Нова Зеландия
Португалия
Румъния
Русия
САЩ
Сърбия
Турция
Унгария
Финландия
Франция
Холандия
Чехия
Швейцария
Швеция
Япония
виж всички
Balkana
Профил
Влез в профила си





регистрация 
Skype - интернет телефония
Потребители

В момента има 105 гости и 0 членове онлайн.

Блогове
Блогове на потребители на иде.ли?
Изабела
Кивианка в Австралия
Партньори
Медии партньори на иде.ли?
e-vestnik.bg
Frog News
Стършел
хумористичен седмичник
Хроники
коментарен сайт на Люба Манолова
Изгубената България
миналото в снимки
Приятели
Полезни връзки
БГ Мама
За настоящи и бъдещи майки
bgfriend.net
Запознанства с българи по света
bgshop.eu
Български стоки в Европа
malincho.de
Българският магазин за Германия
host.bg
Качествен хостинг в България
Езикът на танца е един - красота, вълшебство, фантазия!
06.01.2010 г. България Сега

Светът на танца е магически. Вероятно по някакъв начин променя и хората, попаднали в него. Срещата с Петър Илиев е доказателство - самият той въздейства невероятно зареждащо и позитивно. Докосвайки се до него, човек се пренася в друго измерение и започва да усеща ритъма на танца в пространството. Талантът на професионалиста се проявява, може би, още от този момент - да грабне човека с идеите си, да вдъхнови и мотивира. Останалото е работа. Естествено и талант. Но всичко хубаво се получава с много труд. И с амбиция. За себе си Петър Илиев го е доказал.

Вдъхновението и творческото му въображение, любовта към танца, красотата и вълшебството на музиката, претворена в движения, го водят постоянно напред в търсенето на начини за изразяване на идеите, на светоусещането и широката гама от чувства. Хореографията му е завладяваща, съвременна, носеща ритмите на уникалния ни фолклор, пречупени през модерните тенденции. Овладял тънкостите на българското хореографско изкуство, продължава да усъвършенства и обогатява своите познания и умения извън пределите на родината. Годините, през които живее в САЩ, са достатъчни, за да се утвърди като изявен майстор на танца, хореографията и преподаването им и да открива съвременни варианти за обучение и реализация на талантливи деца и младежи.

Петър Илиев живее и работи в Чикаго от пет години. Преподавател е по характерни танци в Балетно училище Чикаго, Илинойс и в Балетно училище Сиатъл, Вашингтон. Преподава танци и в четири училища в Еванстън, Илиной. Завършил Държавното хореографско училище и Института за музикални и хореографски танци - София, той продължава професионалното си развитие като солист на Ансамбъл "Филип Кутев". Пристига в САЩ преди 15 години. Завършва Американския Държавен танцов институт в Ню Йорк, където работи в тясно сътрудничество с Жак Дамбоа, признат за един от най-популярните "Гуру"на американския танц. Професионалната изява на Петър Илиев продължава в Остин, Тексас, където четири години е Помощник-артистичен директор на танцова компания "Вярвай в мен" и обучава над четири хиляди млади танцьори. Премества се в Калифорния и преподава танци в специализирано училище по изкуствата "Гарфийлд". Година по-късно е назначен за Артистичен директор на "Уестуинд", Сан Франциско - една от първите танцови компании в САЩ, чиято мисия е запознаването на американската публика с богатството на етническия танц. Паралелно с това води и майсторски класове по характерни танци и български народни танци в десетки колежи и университети в различни части на САЩ. Поставя оригинални хореографии за професионални и аматьорски танцови компании в САЩ и Канада. Петър Илиев е инициатор и създател на невероятната интензивна международна образователна танцова програма, въздействаща стимулиращо още с името си - "Танцова работилница", на която е директор от 2007 г.

К.Томова: Г-н Илиев, още от България сте посветили кариерата си на танцовото изкуство – солист на Ансамбъл "Филип Кутев", създател и артистичен директор на Ансамбъл "Филипополис", София. Пристигайки в САЩ, продължавате да задълбочавате и разширявате професионалните си познания. Какво промени Америка в твореца Петър Илиев?

П. Илиев: С пристигането си в САЩ аз се потопих в т.нар. "американски танц". Още от България съм искал да уча американски танц, имал съм голямото желание да науча какво правят, какво разказват с техния танц. Америка ме промени страшно много. Първото ми впечатление беше едно шоу на Бродуей. Това беше първата ми стъпка и сблъсък с американския професионален танц и бях изумен. Пет мъже, които танцуваха, пяха и забавляваха цяла зала в продължение на два часа! Аз пристигнах от България точно в 90-те години, когато там философията на хореографията беше: много хора на сцена, много оплетени неща, костюми и в крайна сметка - публиката, колкото участниците. Докато тук, точно обратното - пет невероятно талантливи мъже танцуваха и ни забавляваха два часа. Магия! Това е нещото, с което се сблъсках още в началото и исках да науча каква е тази магия, какво правят тук. И реших да се посветя, да изуча по-дълбоко американския танц, какви са предизвикателствата пред американския хореограф, за да създаде нещо такова. Така започнах обучението си в Ню Йорк.

К.Томова: Хореографията е изкуство, творчество - на движението и красотата, на завладяващи ритми и неподражаеми стъпки, говорещи на своя език. Вие владеете този език перфектно. Какво означава за вас танцът?

П. Илиев: Танцът за мен е живот! Нашето изкуство е свързано с хора, с идеи, с неща, които се случват и трябва да ги пресъздадем на сцената. Идеята трябва да стане реалност. Трябва да разкажеш историята си, но да е разбираемо. Колкото по-разбираемо е, толкова повече си успял. Аз използвам целия си житейски опит, за да го влагам в танца. Създавам непрекъснато нови неща. Стремя се моите хореографии да са много оригинални и различни, никога да не се повтарят, да имат предизвикателства и за танцьора, и за публиката, но тя да ги разбере. Моите хореографии и танцът, който изграждам или езикът на моя танц, е много дълбоко свързан с българските народни танци. Той има слоевете на нашето развитие като нация, на нашето музикално творчество и танцово изкуство.

К. Томова: Българските народни танци носят в себе си духа на нацията ни - специфични, уникални, красиви, жизнерадостни или тъжни, но винаги истински и вълнуващи. Как бихте дефинирали същността на българските народни танци?

П. Илиев: Българските танци са много сложни. Те са свързани с нашата история. Българинът танцува по ред причини. За да се случи да танцува, нещо е станало. Говорим за етническия танц. На българина му трябва атмосфера - приятели, приказка, малко ракийка, салатка, мезенце... И когато всичко това е приключило, нищо друго не е останало, всичко е казано, музиката започва да свири и идва танцът. За мен това е върхът, покривът, кулминацията. Разговорът продължава на езика на танца. Нашият танц е уникален.

К. Томова: Може ли да се каже, че извън България нашите фолклорни танци са по-високо ценени и интересът към тях е по-голям?

П. Илиев: Нашите фолклорни танци са страшно ценени и популярни извън България и интересът към тях е много силен. Аз смятам, че сега има едно невероятно завръщане на българските танци в България. Наскоро гледах по интернет фестивали на фолклорни групи у нас и беше невероятно. Танцът се е променил, той никога няма да остане такъв, иначе става музей. Танцът е изкуство, което непрекъснато се променя. Въпросът е, че в България в момента има голям интерес. Начинът на танцуване сега е друг. Защо се танцува? Този отговор е различен отпреди. Сега танцуват за фитнес, или да научат нещо по-българско, защото смятат, че са по-българи, ако танцуват. Това е ОК, важно е, че има интерес. Смятам, че сега в България има завръщане на българския танц. Той винаги ще е популярен извън граница, защото е различен, свързан е с неравноделни тактове. Много са нещата, които го правят интересен и уникален.

К. Томова: На много места по света са създадени ансамбли за български народни танци с участието на местни жители, които не отстъпват като изпълнение на българските. Какъв е интересът на американците към българските фолклорни танци?

П. Илиев: Конкретно за Америка, през 60-те години тук много са танцували български танци. В техните училища в часовете по физическо възпитание част от образователната програма е била да танцуват. Тогава са се запознали с българските народни танци, които са станали много популярни. Ако говорим за сега, те пак са популярни. Същите хора от 60-те години, които сега са на 60 и повече години, продължават да танцуват. Все още има интерес, но не е, както е било през онези години. Пътувал съм из цяла Америка да видя американците какво точно вземат от българските танци и установих нещо много важно - за тях българският танц е още едно име, още един танц в техния репертоар. Но те не могат да го изживеят, както ние. Един американец може да знае 100 български танца, но не влага в тях това, което българинът. Българският живец го няма. Казвам им, че трябва да сложат "чубрицата, пипера...". Смятам, че българите най-добре танцуват българския танц, защото го усещат. Те са израснали в българския дух.

К. Томова: Има ли танцът скрито въздействие върху личността на човека?

П. Илиев: За мен - да! Излизайки от един танцов спектакъл, трябва да се почувстваш по-добър човек, да си се обогатил от красота, гледайки какво се случва на сцената, да си станал по-добър. Това, откъм страна на зрителя. От страна на изпълнителя, трябва да минеш бариерата - освен да си много добре подготвен, да си научил хореографията чудесно, но и да го покажеш, забавлявайки хората и да имаш удоволствието от това. То е едно взаимно въздействие - на зрителя и на танцьора. Това е предизвикателството към нас - хореографите - да направим такава хореография, че след спектакъла, всеки, докоснал се до танца, да забрави къде е, да е част от преживяното, да му е весело, да целуне детето си, да прегърне жена си, т.е. да породим тази магия и у зрителя, и у танцьора, да ги променим, да им въздействаме и да ги направим по-добри.

Въздействието на танца е мигновено. Това също е много силно нещо при него. Сега има едно въздействие, утре може да има други нюанси и друго въздействие, може да те накара да си по-тъжен или по-щастлив. При всички случаи танцът трябва да те погъделичка, да те накара да мислиш, да те направи по-добър.

К. Томова: Българските медии и в. "България сега" (май,2008) отразяват доста широко стартиралия международен проект "Танцова работилница", на който сте директор. Удовлетворен ли сте от досегашните резултати? Каква равносметка бихте направили за постигнатото през двете години?

П. Илиев: Аз съм много доволен от "Танцова работилница". Още в предишното интервю бях казал, че моите амбиции са доста големи. Не искам това да се случи един път и да приключи. "Танцова работилница" продължава, дори се разраства. Децата са много радостни и очакват с нетърпение поредната. Учителите са много добри, винаги са били много добри професионалисти. Но за мен най-важни са децата. Правя го само за тези български талантливи изпълнители – за да им дам още една възможност. Не че нямат. Те танцуват в България, знаят всичко, но това е, за да се обогатят като танцьори, да работят с американци, да видят как американците творят и как могат да освободят тяхното мислене. Американците работят по друг начин. Смятам, че съм успял. Досега сме имали около 300 участника от България плюс 50 американци.

К. Томова: По какъв начин ще продължи дейността си "Танцова работилница"? Кое е новото, което предвиждате през 2010 година?

П. Илиев: През 2010 година отиваме в Черна гора със същата програма и след това завършваме с "Танцова работилница" в България. Това е един признак на успех, т.е. тази рецепта работи. Надявам се този път да има доста повече американци - две танцови компании от Сиатъл ще участват в програмата и да е по-голям успехът, ако го измерваме количествено - като показател, че програмата се разраства.

К. Томова: Безспорно проектът оказва влияние върху бъдещите танцьори, имали шанса да попаднат в него. Какво ново научават те по време на "Танцова работилница"?

П. Илиев: Новото, различното, което "Танцова работилница" дава на тези деца, е интензивността. Това е много интензивна програма - за 5 дни те учат клас "Техника", а следобед учат "Репертоар". След което правим концерт. Това в България не се случва. В България работят една година, за да направят един концерт. Това е разликата. Първо никой не вярваше, дори и директорката на училището, че е възможно да се направи едно шоу за 5 дни. То не е перфектно шоу, то се казва “Working progress" (“Работен напредък"), но тези деца разбират какво означава. Защото американските продуценти и американският свят така работи - аз имам парите, за това време вие трябва да направите тази продукция. Работи се много бързо. Това е нещо, което в България не се случва. В България все още не се работи така. Докато тази програма е много интензивна. Четири различни стила се учат за пет дни. Всички деца участват. Независимо в коя хореография, всички са на сцената. Това е много интензивно, те са доста нервни, но са много радостни след концерта - не искаха да свършват, а искаха да продължават отново. Бяха толкова въодушевени, възбудени, че не искаха да приключва. То беше малко магически, защото е много бързо. Това е нещото, което научават - бързината. Другото много важно нещо са учителите - аз съм ги избрал неслучайно, те са професионалисти, знаят как да направят един танцьор още по-добър, т.е. да е свободен и да покаже всичко, на което е способен. Защото много често се случва един учител да не може да извлече всичко от танцьора по няколко причини - не го предразполага и не му дава тази възможност. Често учителите искат танцьорите да ги имитират, да танцуват като тях, а не им дават малко повече свобода. Това е нещо, което се стремим Танцова работилница им дава - да бъдат себе си. На края на концерта беше толкова забавно да гледаш техния прогрес, какво се случва за пет дни само! Представете си какво става, ако имат възможността да участват за 6 седмици. Тези деца, които първата година бяха на стипендия в САЩ за шест седмици, имаха голямо развитие за престоя си тук.

К. Томова: В интервюто за в. "България сега" през 2008 г. Вие призовавате "съзнателни българи, ценители на изкуството" от българската общност в Чикаго "да подслонят десет момчета и шест момичета за пет седмици", докато децата се обучават в Балет Чикаго по интензивна лятна програма. Това са деца, спечелили пълни или частични стипендии от Балет Чикаго за това обучение след участието си в проект "Танцова работилница 2008". Изкушавам се да попитам обадиха ли Ви се тогава такива българи?

П. Илиев: Да, призовах, защото трябваше някъде да подслоним тези деца. Обади се един съзнателен българин. Неговото име е Коста Маринов. Той е завършил хореографско училище. Коста приюти две момичета. Те останаха шест седмици, което е много голям ангажимент, между другото. Това бяха професионални деца, много добри танцьори. Имахме и други обаждания, но за съжаление, не можа да се получи. Аз много благодаря на Коста, че откликна и прие тези две момичета в дома си.

К. Томова: Как се ражда един танц? Дълго време ли е необходимо или става спонтанно? Доколко е свободен хореографът да дава път на творческото си въображение и какво трябва да спазва или няма такива ограничения?

П. Илиев: Ако аз правя цялото шоу, имам свободата и мога да правя всичко, което аз реша. Всъщност изграждам цялата история. Ако съм поканен за гост-хореограф, тогава трябва да се съобразявам с всичко онова, което става в цялото шоу. Мога да дам пример с танцовия ансамбъл "Радост" в Сиатъл. Те ме бяха поканили да направя една Тракийска сюита. Аз имам музиката, знам какво искам да направя. Но пътувайки за Сиатъл, в самолета, ми се ражда нещо, което сега е в YouTube, казва се "Изгубени в 13". Просто ей така, спонтанно. Аз имах тая музика, бях я слушал и исках да създам един танцов текст, който беше въз основа на един български танц. Но цялата хореография е много различна и се казва "Изгубени в 13", защото танцьорите са като една картина - започват замръзнали в една поза, тази картина се разчупва и те, освен че се раздвижват в това рисувание, са изгубени в такта 13/16-ти, който е много сложен. А танцовият текст е много модерен. Като започнах да работя, това беше моята свобода, това исках аз да направя. Жената, която ме беше ангажирала, каза, че не е това, което те са искали, но аз трябваше да го направя, да го опитам с живи хора. Защото го имах в главата си и трябваше да го пресъздам. Понякога, когато имаш поръчка от някого, ти трябва да я следиш, защото е строго определена, въпреки че аз тогава избягах от поръчката. Трябваше да го направя, за да видя дали ще се получи и ще има ли някакъв успех. Ансамбълът участва с този танц, беше представен като модерен фолк-танц. По принцип аз обичам, когато ми дават свободата. Тогава обаче хем си свободен, но си и притеснен колко много си свободен и колко можеш да използваш от своето творчество и къде трябва да спреш. Докато, ако имаш някакви рамки, знаеш какво можеш. И едното е много хубаво, и другото. Това са много интересни неща, защото те предизвикват да мислиш. Когато си свободен, не знаеш докъде да се разпростираш, когато имаш рамките, трябва да се опираш на тях, трябва да си творец в тези рамки.

К. Томова: Какви са идеите Ви занапред? За какво още мечтаете в творческата си кариера?

П. Илиев: Искам да създам един танцов спектакъл, който да пресъздава имигрантския живот. Да е свързан много с българската танцова култура, да минава през времето и да стига до днешно време, като в днешно време се представи модерният танц. В този спектакъл да има всичко – да е застъпен народен танц, модерен танц, но да преразказва някаква история, да има любов вътре. Искам да се разказва за българи, които идват тук, какво става с тях, как се връщат обратно в България и какво решават да изберат - животът тук или родината. Сблъсъкът на имигрантския живот да се пресъздаде с танц. Ако танцът е разказан много добре и поднесен от много добри танцьори, смятам, че може да стане невероятен спектакъл.

Аз бях създател на едно танцово шоу, "Съкровищата на Черно море", когато бях артистичен директор в Сан Франциско. Това беше страхотна идея. В него се разказва една любовна история на двама приятели, които израстват заедно и са влюбени в едно и също момиче, без да знаят. Тя е единствената, която знае. В един момент те трябва да решат какво става с тяхното приятелство. В същото време се минава през всички страни, граничещи с Черно море, като тези два характера непрекъснато се изграждат и ни показват какво се случва в техния живот от времето, когато са били десет годишни докъм 25-годишната им възраст. Сега искам да пресъздам тази идея отново, но по друг начин - да е още по-силно – сцената се отваря и на нея са танцьори с побелели коси. Седнали са в едно заведение и се чува стара градска песен в изпълнение на оркестър "Орфей" - "Хей, рибарю". Тези побелели хора започват да танцуват суинг, който танц е бил популярен в България през 50-те години. Действието започва, когато са остарели и се връща обратно към младостта им. Това е първият танц - с тези побелели хора. Тези герои са моряци и те, пътувайки, разказват чрез спомените си за своите преживявания. Черноморските съкровища са всъщност страните и това, което се случва се случва с героите в тях. Ще има много случки, разказани чрез танца, характерен за всички райони около Черно море.

Това са нещата, които искам да направя и имам като мечта.

К. Томова: Кога и къде желаещите биха могли да гледат постановки с Ваша хореография? По какъв начин биха могли да се информират за предстоящи спектакли с Ваше участие?

П. Илиев: Аз правя много хореографии, много неща - освен тук, в Чикаго, още в Сиатъл и на други места. Скоро правих в Минеаполис. Аз отивам там, където ме поканят. В Чикаго работя предимно с Балет Чикаго. През юни представяме нашия репертоар на сцена и там могат да се видят мои хореографии. Другото е в училищата, в които преподавам. Предстоят спектакли и през декември, около празниците. Нямам уебсайт все още, за съжаление, но това е нещо, което също замислям. Може би, трябва да анонсирам спектаклите на страниците на вестника, за да информирам желаещите.

К. Томова: Предстои един много хубав празник, обичан в САЩ - Денят на благодарността. Бихте ли искали да благодарите на някого сега?

П. Илиев: Да. Искам да благодаря на всички мои учители - българи и американци. Имах възможността да работя с много добри професионалисти. Моят баща, Георги Илиев, е също хореограф. Той ме направи танцьор. Майка ми - Йорданка Илиева е певица. Учителят ми по танци - Йордан Янакиев ме направи професионалист. Дължа много и на учителката ми по балет - Калина Богоева. Невъзможно е да ги изброя сега, но благодаря на всички, допринесли за моя професионализъм, както и на тези, които гледат моите постановки и се радват - дано да ги задоволявам.

К. Томова: Съвсем близо са и други толкова обичани празници - Коледа и Нова година, а около тях и немалко именни дни! Какво бихте пожелали на нашите читатели?

П. Илиев: На всички пожелавам да са живи и здрави! Нека около празниците да има повече веселба, да има танци - да не забравят танците, защото когато станат да танцуват, значи са минали бариерата на всичко онова, което са си казали.

К. Томова: Ако трябва да отправите кратко послание към хората чрез танц - какъв би бил той?

П. Илиев: Бих избрал ръченица! Националният български танц, според мен, е ръченицата. Даже ми се иска да направя едно шоу "Ръченицата", което да има музикални фрази от много известни танцови ръченици, които да вървят непрекъснато и се стигне до един съвременен, модерен вариант на този уникален танц.

Калина Томова
Материал на вестник България Сега
Гласувай за статиятаОценка за статията
Отлично
Много добре
Добре
Бива
Лошо
гласа: 8
Средна оценка: 4.87
Коментари за статията
Търсене в дискусията
Категории
Хора
Пътуване
Места
Емиграция
Образование
Работа
Ежедневие
Култура
История
Новини
Интернет
Банки
Ядене
Хумор
Изпрати статия
Връзки по темата
САЩ - начало
САЩ - информация
САЩ - статии
САЩ - форум
САЩ - фотогалерия
САЩ - връзки
САЩ - медии
САЩ - обяви
Търсене: САЩ
Евтини международни разговори със Скайп
Други връзки
Copyright: Иде.ли?