|
Руският квартал
30.08.2010 г. Радио Китай
Вървя онзи ден из "руския" квартал в сърцето на Пекин към единствения магазин, в който мога да купя подобно на българското кисело мляко. Сега вече сигурно се питате защо казах "руския" район? Отговорът е много прост – защото върху почти всеки магазин там стоят вече забравени в България надписи като "Градски универсален магазин" (ГУМ), ресторант "Москва" и всевъзможни реклами с родната ни азбука. Усещането да си заобиколен от кирилски букви в центъра на Пекин е странно, но пък хубаво.
Чувствам се почти в свои води, когато почернял от слънцето китаец, чиято възраст ми е трудно да позная, ме подминава бавно с велорикша и се провиква "Поехали!". "Друг път", отвръщам на родния му език, а той продължава да повтаря руската дума. Отстрани и отзад на покритата с червен плюш триколка човекът е успял да събере надписи на руски "Такси", "Експрес Пекин – Москва", които въпреки абсурдността си, а може би точно заради нея, ме карат да се усмихна...
Гледката няма как да не изтрие спомена от почти едночасовото блъскане в метрото, а минута по-късно друга още по-колоритна попада пред погледа ми. Три пълнички рускини на средна възраст са успели да се напъхат някак си в друга подобна рикша. Явно превъзбудени от изживяването, те коментират нещо и се смеят на висок глас, докато слабичкият им "шофьор" върти педалите. "Какво ли е да разкарваш по цял ден туристи в адската жега с велосипед, при това някои от тях отявлени любители на добрата кухня", помислих си, но какво да се прави, бизнесът трябва да върви... Докато мършавият китаец се поти с рикшата, други негови колеги нямат толкова късмет и насядали по тротоара подканят вяло всеки западно изглеждащ минувач с "Поехали!" – вероятно единствената руска дума, освен "деньги", която знаят.
"Руският" квартал в Пекин всъщност не е съвсем руски, тъй като виждам и доста реклами на корейски. На две преки от голяма сграда с надпис Търговски център "Ябао" на руски, се намират няколко улици, където основният език е именно корейския. На приземния етаж в позападнал блок са разположени десетина малки магазинчета за обувки, дрехи и хранителни стоки, а по витрините им налепени написани на ръка обяви на корейски. Влизам в единия, който предлага зеленчуци и питам за листа от перила – подобно на сусам растение, което често се използва в корейската кухня. "Нямаме", поклаща глава продавачът – момче на около двайсет – и се връща към разговора си с двама приятели. "А знаете ли къде мога да открия?", продължавам да упорствам, а момчето отново повдига рамене и отвръща кратко "Не знам".
Пресичам улицата и се озовавам пред магазина, към който се бях запътил. В него предлагат сносен асортимент от западни стоки – особено сирена и колбаси, които е невъзможно да бъдат открити в обикновените супермаркети. Цените естествено са високи, но за щастие киселото мляко не е внос и кофичката струва около 7 юана или лев и петдесет. Докато оглеждам останалите рафтовете, надпис на български привлеча вниманието ми. Между бурканите с италиански сосове за спагети гордо стои нашенска лютеница от Пловдив! "Какво ли не прави глобализацията", възхищавам се наум, зарадван, че мога да видя нещо родно в далечен Китай. Докато чакам реда си на касата, младо момче пред мен ме връща в "руската" действителност. Разговорът му с продавачката се върти около някакъв дезодорант, върху щанда зад нея, който руснакът иска да купи. "Искам някой от задните, да не е използван", заявява на китайски руснакът, а момичето зад касовия апарат се усмихва и му отговаря, че всички флакони са нови. "Знам колко са нови", отвръща саркастично руснакът и вади пачка банкноти, отброява сумата, взима дезодоранта и си тръгва.
Братушките явно са първите чужденци, настанили се в удобния район в сърцето на китайската столица, и влиянието им там е несравнимо по-голямо от това на останалите народи, борещи се за място под необятното китайско бизнес-слънце.
В уличките край Парка на Олтара на небето (Жътан гунюен), които между другото носят едно и също име – Улица на Олтара на небето, и единственото, което ги отличава са добавките "източна", "западна", "северна", "първа", "втора"... – има доста фирми, занимаващи се с транспорт на стоки до Русия и бившите съветски републики. Заглеждам се в една, над чийто вход стои колоритна табела със снимка на самолет и надписи на руски "Карго Пекин-Москва, Санкт Петербург, Душанбе..." Вратите й са широко отворени и водят към нещо подобно на гараж, в който разсъбечено до кръста момче се суети около няколко кашона...
Под едно дърво до входа се е събрала група от шест-седем "бизнесмени", които стоят прави около импровизирана маса от кашони и играят карти в очакване на клиентела. Жегата е голяма и половината от тях са по полуплажно облекло, а останалите са навили тениските си до гърдите и от време на време разтриват с кръгообразни движения или потупват стомасите си. Подминавам ги бавно, опитвайки се да уловя повече детайли от картината, и в това време един от картоиграчите се развиква ядосан. Говори високо и прекалено бързо, за да разбера какво, но след малко се успокоява и се връща към играта. Малко по-нататък неколцина души ядат обяда си от пластмасови кутии, насядали направо на тротоара. До тях мъж е постлал няколко вестника и спи, преди да се върне на работа на близкия строеж.
Слънцето продължава да прежуря, а аз се запътвам към най-близката станция на метрото. Време е да се прибирам...
Тодор Радев
Материал на българска редакция на Радио Китай
 |
Китай
Ежедневие
обратно
