25 юли 2014
търси:   в новини в Amazon в Google

Държави
Всички държави
България
Австралия
Австрия
Албания
Великобритания
Германия
Гърция
Израел
Индонезия
Ирландия
Испания
Италия
Канада
Китай
Македония
Мексико
Нова Зеландия
Португалия
Румъния
Русия
САЩ
Сърбия
Турция
Унгария
Финландия
Франция
Холандия
Чехия
Швейцария
Швеция
Япония
виж всички
Balkana
Профил
Влез в профила си





регистрация 
Skype - интернет телефония
Потребители

В момента има 79 гости и 0 членове онлайн.

Блогове
Блогове на потребители на иде.ли?
Изабела
Кивианка в Австралия
Партньори
Медии партньори на иде.ли?
e-vestnik.bg
Frog News
Стършел
хумористичен седмичник
Хроники
коментарен сайт на Люба Манолова
Изгубената България
миналото в снимки
Приятели
Полезни връзки
БГ Мама
За настоящи и бъдещи майки
bgfriend.net
Запознанства с българи по света
bgshop.eu
Български стоки в Европа
malincho.de
Българският магазин за Германия
host.bg
Качествен хостинг в България
Връх Тумба
23.09.2005 г. Йоана Янчева

Връх Тумба се намира в планината Беласица. Не е интересен с нищо, освен с това, че точно тук се събират трите граници - българска, македонска и гръцка. Преди около 5 години Българската Федерация по Туризъм за първи път организира изкачването на върха и среща на планинари от трите съседни държави.

И ние разбрахме за това мероприятие и веднага се включихме в списъка на участниците. Този списък е важен, защото върхът се намира в гранична зона и е необходимо разрешение за достъп от МВР.
Така или иначе, ето ни в Петрич. Мислех си, че ще попадна в някое забутано селце накрая на света, а Петрич се оказа китно, раздвижено градче. Явно близостта на границата, и то не на коя да е, а на гръцката, оказва благотворно влияние върху петричката икономика.
Походът започна малко безславно. Поради недотам добрата организация се наложи да пообикалом петричките кафенета, за да убием времето до тръгването.
Една част от пътя, неприятната по думите на нашия водач, изминахме с таксита, за да си спестим влаченето по асфалта в жегата.
От разклона за хижа Конгуро поехме пеша по планинските пътеки. Още в първите минути се разбра, че няма да се сработим с водача - един опак и несговорчив човек, който се големееше с факта, че той е създател на маршрута, по който вървяхме. Това го правеше самонадеян и изобщо не се вслушваше в съветите на местните, които се включиха в групата.
Скоро стигнахме до х. Конгуро, бивша застава, и се разположихме да похапнем. Какъв туризъм наистина, от самото начало го ударихме на мързелуване - общо взето се премествахме от маса на маса. Споменах ли, че багажа ни беше натоварен на една джипка, която ни следваше през целия поход?
Повървяхме още около два часа и ето ни на Вършилото. Тук се разположихме на лагер за през нощта. За първи път в живота си разпъвах палатка - естествено, че слагах колчетата накриво и идея си нямах за какво се използват половината от тия железа. Накрая се получи мъничка схлупена къщурка от плат - чак ме обхвана чувство на клаустрофобия. Обаче като се пъхнах вътре, се убедих, че е достатъчно широко за двама души; дори успях да прибера и раниците при нас.
Намерихме си дървена маса близо до чешмата - на десетина минути от лагера - и докато хапвахме и пийвахме не разбрахме как се стъмни. Успяхме все пак да намерим пътеката до палатките. Е, на места минавахме през трънаци и клек, но важното е, че стигнахме закъдето бяхме тръгнали.
Другите от групата се бяха събрали на приказки пред една от палатките. Светеше им само един фенер. Над нас бяха звездите. В далечината се забелязваха очертанията на Пирин - там имаше буря, виждаха се светкавиците; долу в ниското припламваха светлините на Петрич и в далечината блещукаше Сандански.
Цяла нощ духаше вятър, палатката плющеше непрекъснато, беше ми твърдо и малко хладно; добре поне, че палатката не падна, явно се бяхме справили с разпъването.
На сутринта станахме в 6:30, духаше, беше сумрачно, направо тъмно. Струваше ни се, че се задава буря и всеки момент ще плисне дъжд. Събрахме багажа, нашата палтка, разбира се, беше последна, водачът даде знак и поехме към връх Конгур.
Полковникът дето ни охраняваше да не забегнем в чужбина ни разказваше истории от живота на границата. Минахме покрай изоставени вишки, видяхме изоставен бункер. Шегувахме се с граничната бразда - една крачка вляво и вече бяхме на гръцка територия.
Покорихме най-високия връх на Беласица - Радомир. После се спуснахме напряко по хълма, загубихме пътеката и се навряхме в трънаци и клек, на всичкото отгоре беше стръмно и слизахме почти подтичвайки, но пък беше забавно.
Започна да става все по-топло и по-топло, явно нямаше да има никаква буря; и ние започнахме да се събличаме точно като зелки - сваляхме якета и фанели докато нямаше какво повече да се съблича без да бъда нарушено благоприличието.
И така цял ден, повече от 30км. Ние се влачехме поне с половин час зад челото на групата - то не бяха боровинки, не бяха билки.
Срещахме патрули на гранична полиция - май ги бяха изкарали заради нас, да не кривнем от пътя, а може пък и това да правят по цял ден - да патрулират из пущинака.
Вечерта бяхме капнали от умора и ужасно изгорели - само от лявата страна, защото оттам печеше слънцето. Едва събрахме сили да опънем палатките и да си занесем храната на голямата маса (поредната маса). Там вече се бяха разположили няколко компании. Бяха дошли местни младежи, да се повеселят на въздух. Черпиха ни с петричка диня и петрички кебапчета. Даваха щедро и от сърце. Сигурно щяха още да ни гощават, ама ние вече съвсем се одремахме и се упътихме към палатките.
На сутринта пак същата история - събрахме си багажа последни и тичахме да догонваме групата.
Предстоеше ни изкачване на връх Тумба. Пътят не беше тежък, само накрая ни се изпречиха едни морени, но и тях ги преодоляхме и ето ни на върха.
Стигнахме първи, преди македонците. Гърци въобще не се появиха, явно не проявяват интерес към мероприятието.
От едната страна се виждаше Гърция - уж са мързеливи гърците, обаче как са си подредили нивите, и Струма са опитомили. От другата страна бяха разхвърляни българските и македонските селца.
Започнаха да пристигат българите от македонския лъч - те изкачиха върха откъм Македония; а след тях се появиха и македонците. Развяха се знамената, започнаха поздравления, снимки, песни. Когато нашите жени запяха български песни, чак очите ми се насълзиха.
Скоро на върха стана тясно и се преместихме в подножието за тържествената част. Организаторите си размениха грамоти, македонците бяха донесли "Узо".
Чакаха ни около три часа до село Скрът откъдето щяхме да се придвижим с таксита до Петрич и да си хванем влака за София.
Нашият водач хукна надолу без да ни изчака и скоро съвсем го изгубихме. Направо ни остави сами насред непозната планина, да се оправяме по маркировката. А тая маркировка беше направена много лошо, на места дори нямаше такава.
Стигнахме до свлачище - кал, камъни и клони - не много широко, около 10-15 метра, но много стръмно. Преминавахме един по един, внимавахме къде стъпваме, за какво се хващаме. С едната ръка се вкопчих за стрък коприва, по другата ме полазиха мравки от тия едрите, дето хапят; обаче преминахме без жертви.
По преки пътеки стигнахме в центъра на село Скрът, а там - мъртвило. Няма жива душа и нито следа от нашия водач. Обаче до 15:00 имаше още време - и ето ти го, той се появи, дойдоха и такситата и стигнахме благополучно в Петрич. Сега трябваше да пристигне джипката с багажа, но до влака имаше повече от час.
Разположихме се да почиваме и да чакаме. И ето ти нова изненада - влакът дойде, а от джипката и нашия багаж ни вест, ни кост. Минутите минаваха, влакът не тръгваше, но и джипката я нямаше. Какво да се прави вече се бяхме примирили, че ще прекараме следващата нощ в Петрич.
Извднъж джипката се появи, настана грабене на багаж и тичане към влака (който закъсняваше повече от 10 минути, слава богу), настаняване, купуване на провизии за из път. Ние вече бяхме готови, но пустия му влак не тръгваше; почуствахме се малко изиграни - за какво беше цялото чакане и тичане; но най-накрая поехме за София.
Спряхме на гарата на Дупница, в който град се играеше среща от българското първенство по футбол - Левски срещу Марек. На перона полицаи гонеха пияни фенове, които се качиха във влака без билети и стана скандал; но не това беше страшното. На стадиона се разиграваше футболна драма - Левски губеше с 0:2 от Марек!
Спътниците ми, заклети левскари, загубиха способност да говорят и в купето настана злокобна тишина. В такива моменти проличава важната роля на мобилните телефони в нашия живот - не можехме да гледаме мача, но можехме да се обадим дапроверим резултата - който в края на мача се оказа 3:2 за Левски. Каква по-голяма радост за верните фенове в нашето купе и какъв по-хубав финал на приключението!
Е, потреперихме малко докато влакът минавше през Филиповци - да не би някой от братята роми да хвърли камък в знак на приятелство, но стигнахме без повече произшествия.
Сега разглеждаме снимки и събираме сили за нови подвизи.

Йоана Янчева
Гласувай за статиятаОценка за статията
Отлично
Много добре
Добре
Бива
Лошо
гласа: 31
Средна оценка: 3.74
Коментари за статията
Търсене в дискусията
Категории
Хора
Пътуване
Места
Емиграция
Образование
Работа
Ежедневие
Култура
История
Новини
Интернет
Банки
Ядене
Хумор
Изпрати статия
Връзки по темата
България - начало
България - информация
България - статии
България - форум
България - фотогалерия
България - връзки
България - медии
България - обяви
Търсене: България
Пътувай с Emirates
Други връзки
Copyright: Иде.ли?