Може ли "звезда" да бъде професия? Някой сигурно ще отговори положително и ще посочи веднага имената на поне няколко миски и брадъри, които не слизат от страниците на жълтите вестници и колчем пуснете телевизора от тях отново грейват лицата им. И, разбира се, тези говорещи "икони" на новото време могат с часове да ви обясняват какво е да си "звезда" и колко е трудно да огрееш всеки купон и нощен клуб... По-възрастните ще ги ругаят и ще се възмущават на уличния им език, ще ги обвиняват за ниската култура и липса на ценности, други – по-философски настроени, ще заключат мрачно, че надежда няма и тези ценности и хора са ги налага самия живот. В същото време поредните млади от поредното загубено поколение ще искат да е на тяхно място, да се радват на бързата слава, постигната с минимални усилия. И така до безкрай...

Може да ви се стори малко странно, но едно от интересните места – поне за мен – в Китай са фризьорските салони. Не че съм обиколил толкова много, но дори в този, в който ходя най-често, винаги намирам нещо ново и необичайно, което да ме изненада. В крак с времето и най-вече с модата, доста от днешните китайци – особено младите – обичат да се фризират. И едва ли може да е другояче, все пак прическата е онова, което издава индивидуалността на човек в най-голяма степен. Небрежен, елегантен, новатор, традиционалист, за всичко това може да разберете само ако видите прическата на човек.

Още Конфуций казва, че хората по природа са почти еднакви. Само дето привичките им ги разграничават. Който пътува до Китай трябва да познава правилата за поведение на своите домакини, за да не изпита неприятни изненади.

Ако комунистическата власт е разчитала, че позволявайки на китайците да трупат богатства, си е купила лоялността на средната класа, явно е грешала. Близо половината от най-богатите граждани на Китай мислят за емиграция.

Не съм от най-запалените почитатели на сапунените сериали, но напоследък чух и прочетох доста отзиви за един китайски филм, който върви от юни по тукашните телевизии. Името му – "Брак на голо", създава асоциации за неангажираща комедия, но всъщност е доста тежът и в основата му стои един от най-сериозните за днешните млади китайци проблеми – този за създаването на семейство само по любов.

Докато стоите в метрото, чакате на опашка в банка, в болницата или някъде другаде, няма как да не видите поне няколко души, които си убиват времето с игра на мобилния телефон. При това възрастта им варира от ученици до надхвърлили 50-те. Това обаче е най-безобидната форма на тази мания, защото игрите за телефон са малки, не чак толкова интересни и човек бързо се отегчава. Не така стои проблема с истинските компютърни игри и онлайн-игрите, които след като обсебиха южнокорейските и японски младежи, сега заплашват да направят това и с китайските.

Историята, която ще ви разкажа сега, я гледах наскоро по телевизията и в нея става дума за живота на едно селско семейство от Нинся-хуейския автономен район на Китай. Тя не е изключителна, а напротив – показва нерадостното битие на стотици милиони китайски селяни, тяхната борба да оцелеят и надеждата децата им да имат по-добър живот.

Сигурен съм, всеки от вас е чувал град Луоян в провинция Хънан. Известен със славната си история и красивите си божури, неотдавна Луоян се прочу и с един от жителите си, който за нула време стана знаменитост в тукашното интернет пространството с неистовото си желание да си намери подходяща съпруга. И ако в момента се питате кое в подобна история би могло да направи човек известен, бързам да ви кажа – броят на срещите. За последните 3 години младият мъж от Луоян, който в момента е на 32, е имал близо 700 срещи с потенциални кандидатки за ръката му. Но още по-впечатляващото е, че досега нито една от тях не е била успешна.

Влизам преди седмица в близкия супермаркет. Беше вече късно, почти девет, и бързах да напазаря, преди да затворят. На касата се усетих, че не нося достатъчно пари, но момичето бе маркирало продуктите и й подадох дебитната си карта. След това напълних набързо продуктите в раницата и забързах към къщи. Пристигайки на работа на следващата сутрин се отправих най-напред към банкомата и бръкнах в джоба, където обикновено дължа картата си. За моя изненада, тя не беше там. Прерових останалите джобове на дънките, ризата и якето, но не успях да я открия. "Сигурно съм я оставил в къщи", помислих си и след края на работния ден обърнах всяко местенце, на което би могла да е картата, но така и не я открих. "Може да съм я забравил в супермаркета, или да е паднала случайно от джоба ми", започнах да се ядосвам на собственото си нехайство. От това обаче не ми стана по-хубаво.

Преди известно време минавах случайно край Храма на Конфуций в Пекин и реших да вляза да го разгледам. Денят беше делничен, времето топло и нямаше кой знае колко посетители, което обещаваше наистина приятна разходка във второто по големина светилище на най-тачения китаец.