Разходка из Чернобил

0
254
Разходка

Карането на мотор е голямото ми хоби. Карам през целият си живот и съм притежавала различни мотори. Последният ми е голямо Kawasaki ZZR 1100 спортно-туристически мотор, познат още като ZX-11. Бърз е като куршум и удобен за дълги пътешествия. Пътувам много и една от любимите ми посоки е през отровената от радиация, тъй наречена чернобилска “мъртва зона”.

(Щракнете на снимките за да ги видите в оригиналния им размер)

Тя е на 130 км от дома ми. Защо любима? Защото човек може да кара из нея с часове и да не срещне нито една кола, да не види жива душа. Хората са напуснали а природата процъфтява. Има красиви места – гори, езера. Няма новопостроени пътища, но тези от 80-те години са в сравнително добро състояние.

Думата Чернобил плаши до смърт хората тук. Ако кажа на някой, че се разхождам в “мъртвата зона” … досещате се какво ще чуя. В най-добрият случай – “ти луда ли си?”. Баща ми казва, че хората се страхуват от нещата, които не познават. Той е ядрен физик и казва още, че от всички опасни неща, се сеща само за едно, и то е карането на моя мотор на пета или шеста скорост. Баща ми и екипът му работят в “мъртвата зона” през последните 18 години. Те провеждат изследванията си от деня, в който стана ядреното бедствие. Останалите от екипа са микробиолози, лекари, ботаници и др. Бях на 7 години тогава и когато стана инцидента баща ми изпрати мен и сестра ми с влак при баба. Баба живее на 800 км от тук и той не бе сигурен дали и това е достатъчно далеч, за да сме в безопасност. По онова време управниците ни бяха комунисти, които запазиха в тайна инцидента. Хората започнаха сами да се досещат и истинската паника настъпи 7-10 дни по-късно. Баща ми каза, че облъчването през тези първи 10 дни е било толкова силно, че еднодневен престой в Киев се е равнявал на 1 година живот в Чернобил сега. Картата долу показва нивото на радиацията в различните части на мъртвата зона. Обнових я за местния мото клуб на 21 февруари 2004.

Картата показва нивото на радиацията върху асфалта, обикновено по средата на пътя, защото по краищата е два пъти по-силна. ако стъпите на 1 метър извън пътя става 4 или 5 пъти по-силна. Радиацията е обхванала земята, тревата, ябълките, гъбите. Не е по асфалта, което прави карането по пътищата през зоната безопасно. Винаги тръгвам на пътуване сама, защото не е необходимо някой да вдига прахоляк и никога не съм имала проблеми с момчетата измерващи радиацията. Те са по контролно-пропускателните пунктове и ако открият радиация по теб или превозното ти средство минаваш през химически душ, който би съсипал мотора ми.

Преди някакви си 15-18 години, 95% от чернобилската радиация поемахме от въздуха, сега тя вече е в почвата и поемаме 99% от нея чрез храната. така че, по-добре внимавайте с краставиците продавани по пазарите. Собствената градина е все някакъв изход.

На теория, радиацията ще се задържи в Чернобилската област през следващите 48 000 години, но в действителност първите хора, трябва да заселят областта след около 900 години. Тогава най-опасните елементи ще са изчезнали. Техният период на полуразпад е 300-900 години. Предполагам че през идните 100 години ще открият някакъв метод за неутрализиране или изчистване на радиацията. Ако нашето правителство финансира науката както сега, няма да можем да се оттървем от това и ще трябва да изчакаме тези 900 години докато радиацията изчезне от само себе си.

В същност, някои хора се завръщат по домовете си и се установяват там. Повечето са възрастни, които не се интересуват дали ще умрат днес или утре. Важното е да умрат в къщи.

Това е мястото, където получаваш химически душ, също така мисията им е да се борят с мародерите.

Мародерите в радиационно замърсените области не са обикновени мародери, те не крадат неща за себе си. Имало е случаи на радиоактивни телевизори и друга техника продавана по пазарите за стоки втора употреба, докато полицията не застреля 7 или 8 от тях. Това помогна.

Искаха да претопят шлеповете за метал, но се оказа, че и той ще продължава да съдържа радиоактивни елементи.
Това е автобусна спирка. Не е нужно да си на 30 км от “мъртвата зона”, за да видиш подобни картини. Пропътувах 100 км на север в Беларус и всички села там изглеждаха по същия начин. Северният вятър е докарал радиоактивни облаци и тук. От друга страна, селата разположени на 15-20 км южно от АЕЦ са живи или поне наполовина живи.

Домовете са отворени и всичко е така, както са го оставили преди 18 години.

Кабинет по литература в селското училище.

Къщи неремонтирани от векове. По селата казват, ако не поправяш къщата си периодично, тя се разпада. Вярно е.

Пожарните коли, най-замърсените обекти в района. Това е, защото са гасили радиоактивния огън. Колите са отбити от пътя, но все още, като минеш покрай тях дозиметъра пука.

С такава военна техника, военните са помагали на цивилните да се евакуират и са я изоставили, защото е безнадеждно отровена

Има много домашни животни живеещи в горите, подивели и асимилирани от другите животни в района, като вълци, диви прасета и елени.

Накрая, ето го и Призрачният град, на 4 км северно от реактора. Градът е основан през 1970, на река Припят. Населението е било около 50 000 жители. Има много нови сгради и няколко чисто нови пътища. Другите улици не са в добро състояние.

Обикновено полицаят, наричащ себе си градският пазач ми казва, че съм сама в града. Тогава мога да карам без да се безпокоя, че ще ме пресрещне някоя кола. Това място би било атрактивно за туристи. Някои туристически фирми опитаха да организират екстремен туризъм в града, но хората – техните клиенти се уплашили и оплакали от тишината, която трудно се понася в празен град. Таксували са ги 210$ за двучасова екскурзия, но градският пазач казва, че всички са си тръгвали само след 15 минути, оплакващи се, че тишината е ужасна. Все едно са оглушали.

Това КПП е седалището на градският пазач. Някои места в града са много добри за бързо каране, както казах. Има чисто нови пътища между два реда сгради, даващи добра защита от вятъра.

Намерих тази смешна снимка в архива на баща ми. Тези червени мотористи участват в парад в града през 1985. Карат стари руски мотори с 15-18 к.с. Моето Кawasaki вероятно има повече конски сили от всички тях взети заедно.

Не знам как звучи тишината на тези туристи, че да не могат да я понесат, но на мен, след като мина червената линия на оборотомера, ми звучи все едно всички тези духове проклинат моя 1100 сс двигател.

Кой може да изчисли броя на хората умрели от радиацията? Никой, дори и приблизително. Някои казват около 400 000, други около половин милион. Баща ми казва, че те преувеличават и до момента са между 80 000-120 000, но ще бъдат повече, защото хората ще умират в следващите 50-70 години. За това пък е лесно да се изчислят материалните загуби. За страна, току що извоювала независимостта си, те са катастрофални.

Това е главната улица на града през 1985, когато съм била на възрастта на тези момиченца.

Това е най-високата сграда в града и на 26-27 април 1986, след експлозията на реактора, хората се събирали на покрива, за да погледат красивото сияние, издигащо се над АЕЦ-а. Не са знаели, че това е сиянието на радиацията. Научили на следващия ден, когато евакуацията започнала.

Така изглежда АЕЦ от града. Разстоянието е 4 км.

Наричат го градът, в който времето е спряло. Може би е така, защото “часовниците” тук не показват истинското време. Показват нивото на радиацията. Във всеки случай, 81,6 микрорентгена на час не е лошо за това място. Преди няколко години нивото е било два пъти по-високо, а през май 1986 е било стотици пъти повече от това.

Mалко е странно да видиш такова нещо по средата на улицата.

Oнкологичната болница е работила 40 дни след бедствието. След което главният лекар умира от рак и хората напускат.

“1 Май” – надписът на този прозорец на пощата е посветен на Денят на труда. Той никога не е празнуван. На 27 април цялото население е евакуирано за 30 часа.

Тук няма телефонни връзки, нито мобилните телефони работят.

Тези нови сгради са очаквали новодомците си.

Безопасно е да си на открито в Припят, опасността е вътре в къщите. Бях на кратка екскурзия с лекар и той каза, че подобна разходка без детектор за радиация е като да се разхождаш в минно поле без минотърсач.

Вратите са отворени, просто се уверете че е безопасно, бутнете вратата и ще видите как хората са оставили всичко преди 18 години.

Хората е трябвало да оставят всичко, от снимките на предците си до автомобилите. Дрехите, парите и паспортите са били сменени от областните власти. Това е невероятно, хората живеят, имат домове, вили, гаражи, мотоциклети, коли, пари, приятели и роднини, живели са собствения си живот, всеки в своята ниша и тогава, за няколко часа този свят се разпада на парчета и всичко отива на вятъра. След няколко часа път с военен камион, едно минаване под душа измиващ радиацията и встъпват в новият си живот, голи, без дом, без приятели, без пари, без минало и с много съмнително бъдеще.

На руски виенското колело се нарича “дяволско”… е, това прилича доста на такова.

В тази част на града радиацията е била с най-високо ниво в цялата чернобилска област. Хората казват, че облак дим е покрил парка и родителите не са могли да намерят децата си. Не знам дали това е вярно, хората говорят какво ли не.

Това място е като от последните дни на Помпей.

Това е останало от новия басейн.

Някой е харесвал “Лунната соната” на Бетовен.

Край на пътешествието.
P.S. всички фотографии на страницата са мои или от архива на баща ми. Няколко са изпратени от човек работил в Чернобил.